Болният е паразит за обществото ♥ Фридрих НИЦШЕ
„ Безкрайното вегетиране в страхливата взаимозависимост от лекари, откакто смисълът и правото на живот са към този момент изгубени, би трябвало да поражда надълбоко публично пренебрежение. “
(Francisco Goya, Self portrait with Dr Arrieta, 1820)
Морал за лекари
Болният е паразит за обществото. Да продължаваш живота му след едно несъмнено положение е просто подмолно. Безкрайното вегетиране в страхливата взаимозависимост от лекари, откакто смисълът и правото на живот са към този момент изгубени, би трябвало да поражда надълбоко публично пренебрежение. Негови медиатори биха могли да бъдат лекарите – не като предписват предписания, а всекидневно увеличавайки дозата на своето омерзение към пациентите си. Трябва да се сътвори нов тип отговорност на лекаря във връзка с всички случаи, при които висшият интерес на възходящия живот е да в профил изродения, безперспективния – това се отнася и за правото да бъдеш роден, да зачеваш и отглеждаш, за правото да живееш... Да умреш гордо, в случай че не си кадърен гордо да живееш... Свободно да избереш гибелта, своевременната гибел, да я приемеш с наслада и самодоволство, измежду деца и родственици, да вземеш, в случай че си в действителност в положение, „ последно довиждане “, същински да оцениш мечтаното и достигнатото – едно сумиране на целия живот, – а не да участваш в покъртителната комедия, осъществена от християнството в предсмъртния ти час. Не би трябвало да забравяме, че точно християнството злоупотреби със слабостта на умиращия, със самата гибел, употребявайки я като присъда над индивида и неговото минало. Именно тук, макар всички страхливи предубеждения, би трябвало да изясним същинското, т.е. физиологическото омерзение от естествената гибел: и която в действителност е отново една неестествена гибел, едно самоубийство. Не умираш посредством някой различен, а самичък. Само че това е гибел при почтени за пренебрежение условия, една несвободна, несвоевременна гибел, една гибел на страхливец. Би трябвало най-малко от обич към живота да си пожелаеш друга гибел – свободна, съзнателна, без случайности, без външен напън... Накрая един съвет към песимистите и останалите декаденти: ние нямаме опция да предотвратим личното си раждане, само че можем да изправим станалата неточност. Ако се отречеш от живота, ще направиш почтено за респект нещо съществуващо – с това съвсем ще спечелиш живота си...
Обществото, по-скоро животът, би имало повече изгода от това, в сравнение с от един „ живот на лишаване и себеотричане “, на аскетична бледност или на други „ добродетели “ – освобождаваме близките от себе си, освобождаваме живота от един укор... Истинският, чистият скептицизъм се потвърждава на първо време посредством себеопровержението на самите господа песимисти: нужна е още една, последна крачка – не единствено да отречеш живота „ като воля и визия “, както Шопенхауер, би трябвало първо да отречеш самия Шопенхауер...
В допълнение – песимизмът, колкото и да е инфектиран, въпреки всичко не усилва естествената болнавост нито на епохата, нито на народа като цяло – той е техен израз. Поддаваш му се по същия метод, както и на холерата, в случай че се разболееш, би трябвало да си към този момент измършавял. Сам по себе си скептицизмът не основава декаденти – статистиката демонстрира, че в интервалите на холерни епидемии общият брой на умрелите не е друг от този в други години.
Из: „ Залезът на боговете “ (Или по какъв начин се философства с чук в ръка), Фридрих Ницше, изд. „ Христо Ботев “, 1992 година
Картина: Self portrait with Dr Arrieta by Francisco Goya, 1820
